Тук сме се събрали единомишленици, за да споделим трагизма на нашите предци и така да пренесем паметта за него към следващите поколения. Без паметта за близкото ни минало, новите поколения са оголени без защита, без имунен механизъм. Те могат да станат нова лесна жертва на същото зло само че със сменен дрескод. В същността си злото винаги остава едно и също, само сменя външния си облик. Това каза днес на поклонението в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в концлагера "Белене" писателката Теодора Димова, която бе специален гост.  

"Самият факт да си на това място на страданието, на изтезанието, на унижението, на несправедливостта, е изпитание. Като че ли духът на самите жертви ни кара да минем през това изпитание, за да станем по-силни", каза в обръщението си към присъстващите писателката. Според нея тази страница от най-новата история на България трябва да бъде прочетена и осмислена. 

Димова разказа как в детските си години е слушала от своя вуйчо за жестокостите в концлагерите и как той я е предупреждавал да не споделя с никого за това извън дома, защото е опасно. "Моето поколение носи този синдром на шизофренно раздвоение между това, което е у дома, и това, което е навън, между говоренето и действителността, между истината и лъжата, които толкова често и лесно сменят местата си. Не вярвах на пропагандата, която ни обливаше отвсякъде, но и не вярвах на онова, което разказваше вуйчо ми, защото ми се струваше прекалено страшно, за да е истина", добави писателката. По думите й щетите на комунистическия режим в нашето общество са дълбоки и не се отнасят само до политическите свободи или до принципите на справедливостта. "Лъжливият и лицемерен характер на комунистическата пропаганда е задушил трайно грижата за общото благо, социалната солидарност, а и доверието в закона", подчерта Димова.

"Ние като общество трябва да прочетем тази страница, колкото и да е болезнено и нелицеприятно. Само тогава ще можем да изкореним масовият цинизъм, да избегнем нови кризи в бъдеще, иначе ще живеем с всички последствия от една непочистена рана", каза още тя.

"Пораженията са навсякъде, но на първо място – в самите нас. Тези поражения се скриха много надълбоко в душите ни, от време на време избухват. Отличителните им признаци са омраза, агресия, цинизъм, алчност, безочливост, лицемерие или апатия, равнодушие, безкритичност. Все неща, наследени от онази епоха, все същите бесове, които вилнеят и с които не можем да се справим. Една от причините е, че заровихме тази тема под пепелта на времето, а тази пепел е от изпепелените души на поколенията, преживели страданията", подчерта Димова.

Тя допълни, че в семейството й няма пряко засегнати репресирани и изселвани хора, но за косвена жертва на този режим тя посочи своя баща. "Охулването и обругаването на неговия роман "Тютюн" в началото на 1952 г. е реален линч върху неговия автор. Обвинен е в най-тежките години на Сталинския режим във всички възможни грехове. Той преработва романа, добавя нови 250 страници, но за сметка на това престава да пише. Чувствал е, че тези 250 страници не са от него и не написва нито един роман в следващите 15 години от живота си", разказа писателката.